Съхранението и систематизирането на информацията, която притежаваме за историята и за развитието на литературата през вековете, е задължително да бъде запазена за културното наследство на човечеството. Тази нелека задача си поставят специализираните енциклопедии, представящи литературната история.
Съществуват множество подходи и различни виждания за категориите, под които трябва да бъдат разглеждани авторите и техните произведения в подобни специализирани енциклопедии.
Най-пълен и всеобхватен, макар и най-труден за изпълнение, е подходът към литературната история, при който се проследява развитието на националните литератури и на световната литература като един цялостен процес. Този вид история на литературата съдържа всички автори от различните периоди на развитието на съответната литература, всички литературни школи, движения, течения и разновидности, като представя едновременно свързващите неща за отделните автори, а също и характерните за всеки творец специфични черти и характеристики на творчеството му. По този начин литературата се разкрива в развитие, като процес. Разбира се, не малка роля имат и критериите на съставителя, но това условие е неизбежно при всеки вид енциклопедия. Въпреки това, този подход към литературната история дава най-големи възможности за точност и изчерпателност.
Класическата литературна енциклопедия представя пълно всяка национална литература – западноевропейски литератури (английска, френска, немска, италианска и др.), скандинавски литератури (датска, шведска, финландска и др.), американска литература, латиноамерикански литератури, славянски литератури (руска, полска, сръбска, словенска, словашка и др.), балкански литератури (турска, гръцка, албанска), арабска и персийска литература, индийска литература, източни литератури (китайска, японска и др.). Не трябва да се забравя и античната литература – старогръцката и римската, които са в основата на човешката цивилизация.
Всяка една от тези литератури се представя с творци от различните периоди – от средновековните до съвременните. Френската литература с автори като Франсоа Вийон, Молиер, Оноре дьо Балзак, Марсел Пруст, Албер Камю, италианската литература с Бокачо, Данте, Умберто Еко, германската литература с Йохан В. Гьоте, Бертол Брехт, Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Гюнтер Грас, английската литература с Уилям Шекспир, Джордж Байрон, Джонатан Суифт, Даниел Дефо, Айрис Мърдок, американската литература с Марк Твен, Джек Лондон, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Труман Капоти, Гор Видал, руската литература с Александър С. Пушкин, Фьодор Достоевски, Михаил Булгаков, Илф и Петров, полската литература с Адам Мицкевич, Хенрих Сенкевич, сръбската литература с Иво Андрич, Бранислав Нушич, чешката литература с Ярослав Хашек, българската литература с Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Талев, индийската литература с Рабиндранат Тагор, персийската литература с Омар Хайям, японската литература с Абе Кобо, Кензабуро Ое, Ясунари Кавабата и т.н. – подобен списък би могъл да бъде огромен.
Оттук се вижда в какъв широк диапазон този подход обхваща световната литература. Като се прибавят и статиите за различните школи и течения, картината става още по-пълна. Класическата литературна енциклопедия включва в себе си и информация за най-значимите произведения – от „Илиада“ и „Одисея“ до „Тримата мускетари“ и „Война и мир“, както и за техните основни персонажи.
Представяната информация трябва да е лишена от оценки. Допустими са единствено характеристики на даден автор, течение или творба. Самото им включване в литературната енциклопедия и отделеното им място е вид оценка на значението им в цялостния литературен процес.
Класическата специализирана литературна енциклопедия дава възможност за представянето на колкото е възможно по-широк кръг от знания. Разбира се, подобен епохален труд е дело на много голям авторски колектив. Например двутомната литературна енциклопедия на LAROUSSE.
Dictionnaire historique thematique et technique des litteratures впечатлява не само с изключително богатото си съдържание, но и със списъка на авторите, в който се четат имената на специалисти в различни литератури, преподаватели в най-престижните световни университети.
Съществуват и специализирани енциклопедии на отделните литературни видове и жанрове. Този тип енциклопедии например разглежда само автори на романи (история на българския роман, на английския театър и т. н.), само автори на фентъзи и др. Наример една история на фентъзито трябва да започва с корените на жанра, който се заражда на основата на магическия реализъм на Габриел Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хорхе Луис Борхес. Подобаващо място ще е отделено на първото фентъзи произведение, станало известно по цял свят – трилогията „Властелинът на пръстените“ на английския писател и лингвист Джон Р. Р. Толкин. Неговото творчество, което в наши дни вдъхновява много други писатели, музиканти и художници, кинорежисьори, популяризира жанра като цяло. Други известни автори, които ще попаднат в подобна енциклопедия са Робърт Хауърд и Урсула Легуин.
Една специализирана енциклопедия на литературата може да обхваща и само отделно направление или течение – например история на символизма (в частност история на руския символизъм, история на френските символисти и др).
Съществуват някои безспорно интересни видове специализирани енциклопедии на литературата като титрологията и историята на паратекстовете. Информацията, която съхраняват те, допълва и разширява познанието за литературата като цяло, но на практика се съдържа в първоначалния нефрагментиран вариант на литературната история. Този факт до голяма степен поставя под въпрос смисъла на съществуването на подобни самостоятелни научни дисциплини. Появява се възможност за познаване само на заглавието, пролога и епилога, но не и на цялостния текст. Разглеждането на проблемите на заглавието може да обхване много въпроси – съществуват дефиниции на заглавието като гледна точка върху цялата творба. Основна цел на заглавието е да опише съдържанието на творбата, да подскаже сюжета и основната тема. В много случаи то съдържа загадка или някаква алюзия, лесно е за запомняне или е някакъв езиков каламбур. Може да бъде проследено и историческото развитие на заглавието – от обемните и дълги заглавия от класическата епоха, през поетичното му използване и насочването му към фрагменти, а не към съдържанието при символистите, до днешните значително по-кратки и синтезирани заглавия. Логическото съдържание на заглавието може да свърже творбата както с една легенда и митична традиция, така и с определен жанр – исторически, криминален, любовен и др. Понякога авторът сам променя заглавието на някое свое произведение в новите му издания, понякога то е просто цитат. Често заглавието се определя от чисто комерсиални интереси. Прекаленото самоцелно задълбочаване в паратекстовете и заглавията може да доведе до някои „псевдооткрития“, които биха изненадали не само читателите, но дори и авторите. От друга страна класическата литературна специализирана енциклопедия не би трябвало да подценява тези проблеми, а да ги включва в себе си наред с всички останали въпроси, с които се занимава.
Класическата литературна енциклопедия отделя голямо внимание и на историята на почерка – нещо, което може да се каже и за историята на пейзажа. Те са нейна неделима част и съществуването им като отделни самоцелни науки е лишено от здрав смисъл. Подобно „парцелиране“ на познанието крие рискове. Лесно основната цел – историята на литературата, може да бъде изместена от ерудиция, която впечатлява, но е изгубила общия цялостен поглед върху литературата като процес.
Историята на протетичното разглежда територия, незасягана преди това и внася нов подход при систематизирането и разглеждането на произведенията. В съчетание с класическия тип специализирана енциклопедия тя може да разшири и обогати погледа ни върху световната литература. Все пак тя невинаги е приложима (например в цикъла „Ако можеха да говорят“ на Й. Йовков протетичното отсъства).
Историята на актанта може да се счита за част колкото на историята на литературата, толкова и на критиката. При нея границата между тях е тънка и превръщането й в чисто научна дисциплина само може да навреди. Надали би имало голяма полза от просто статистическо изброяване на действащите лица.
Фрагментирането на познанието в случея е като цяло вредно явление, което с нищо не обогатява и не улеснява изучаването на световната литература. То предполага прекомерно задълбочаване в една-единствена нищожна част на цялото огромно познание и съвсем повърхностни (или напълно липсващи) знания за останалите области.
Ето защо при съставянето на специализирана енциклопедия на литературата за предпочитане е класическият подход с една-единствена огромна категория (разделена само по национали литератури и съдържаща всичко в себе си). За да бъде пълна, подобна енциклопедия неминуемо отделя дължимото на всички проблеми, които новопоявилите се дисциплини самоволно си присвояват. Една всеобхватна литературна енциклопедия предполага достойно представяне на световната литература, без нищо значимо да бъде пренебрегнато или отхвърлено за сметка на друго.
| ИВА ГЕОРГИЕВА |
| заместник директор, |
| водещ редактор на Българска енциклопедия „А-Я“ |
